Вътре

Когато пролетта е студена и вали, градът е учудващо хубав. Вечер сивото небе не си личи, а улиците са мокри, сякаш котка се мие с езиче. Жълти и червени фарове се отразяват във всеки тротоар и стълб. Тракането на обувки влиза в мислите като неритмични тактове и се радваш, че не чуваш човешка реч.
Да помислим какво влиза в нас. Храна – вкусна, гадна? Предпочитам вкусна. Много хубаво се топи в устата и за малко си мисля, че нищо друго не ми трябва. Особено ако е суши или захаросан сладолед (и още много други). Или студен сок от ананас след тренировка. Или пенис. Но да не сме толкова директни.
На алкохола вече сме му свикнали. Дойде големия рожден ден, който чакахме от миналия месец по това време. Седя на един шезлонг в градината и виждам как влизат две момичета. Едната е страшно приготвена, спазила е всички правила за готино облекло: поличка, ярко потниче, високи обувки, хубаво телце. Полюшва се и се приземява върху раменете на другата, подпират се, мацката е позволила на доста пиене да й влезе в гърлото. Двете са готина картинка, защото пияната е по-висока от другата (заради токчетата) и им идва естествено да се подпират. Домъкват се до свободен стол и тази, дето се полюшва, се засилва и сяда. Опитва се да се смее уж на собственото си състояние, за да изглежда по-малко жалка. Всъщност иска да се бие по главата и да се пита „дееба, защо си го напарвих това”.
Момичето, което я носеше, се дръпва извън полезрението й и се протяга блажено. Сипва си нещо в чашка, отпива; помирисва дим от цигара. Вижда цигара, хваната смешно с две изправени пръстчета, както я държат продавачките, дето пушат със скръстени, клечави ръце пред магазинчетата, проследява как димът от цигарата става на смърдящи завъртулки и влиза в носа и в дробовете й. Пуска ръце в джобовете с досада; придърпва блузата надолу и отива някъде другаде.
Скоро се смее свободно, пийва малко от вълшебната чашка, за да стане още по-свободно. На средата на една забавна история тя поглежда в ъгъла и заковава поглед там: гологлав пич с провиснала черна блуза и белезникави очи. Усмихва й се мазно, без да вижда никого около нея. Тя вдига натежала ръка и дърпа въжето, което е приковало очите й в него, докато не го скъсва. Някой се обажда:
- Какво ще кажете за малко тревица?
Който е съгласен, отива отзад, а който не ще, си измисля някаква работа, за да не изглежда смотан. Аз отивам, а също и нашата мацка, за която разказвах. Не й говоря, за да не забележи, че я гледам. Дърпа си здраво, първо не се вижда да я е хванало. След това изведнъж започва да се хили на всички простотии и както се скъсва да се смее, спира и гледа стълбите. Тревицата се е вмъкнала в главата й.
Вече нещата в ума й протичат различно. Мислите се случват по същия начин, но сега няма филтър, който да й пречи да погледне в тях. Има цял тон категории и степени, които разпределят заобикалящите я хора, нещата, които може да си вземе за ядене, или местата, на които може да спи. Всяка възможност е различно светла или тъмна и донася различно усещане – вкус в устата, който не може да сбърка. Преплитат се рамки, с които ума си служи, за да обработва затрупващата информацията. Всичко изпълнява своята функция и се определя чрез поведението си – от тая мръсна салфетка до онзи мръсен пич. Обръщенията и приказките са стреличките, които свързват една позиция с друга, и евентуално може да постигнат нещо.
В тази базова версия на ума няма надежда. Ти, съзнанието, имаш една позиция, изпълняваш я сам. Каквато и връзка да имаш с някоя друга позиция, някой друг човек, тя няма как да е като идеалния сладолед или идеалното легло – винаги ще има някакъв недостатък или нещо ще се обърка. Т.е. няма да има човек, с когото наистина да ти е хубаво. А ако си мислиш, че с някого може да ти е хубаво, ще преебеш нещата, защото искаш да изглеждаш като нещо повече от това, което си. Твоята позиция е дефинирана и колкото и да се опитваш да изпращаш някакви сигнали във връзка с това кой си, най-вероятно не успяваш да ги предадеш както трябва и не създаваш впечатлението, което целиш. Общо взето не си и не изглеждаш като човека, който би искал да бъдеш. Трябва да се случи някаква голяма случайност, за да не се разминат очакванията и да се получи нещо свястно, наричано от сериозните хора „връзка”. Но когато отвън виждаш как мозъка ти бачка отвътре, не си склонен към такава сантиментална надежда. Викаш си „въпрос на шанс” и заебаваш нещата, защото ти си прекалено мислещ човек, за да разчиташ на шанса. По-спокойно.
Мацката реши, че ще е яко да види какво е да няма дразнители. Както си беше out of space, отиде в празния край на градината и легна там. Едновременно планираше и мислеше за минали неща; за мозъка не е особено трудно да прехвърча от едното на другото, щом има за въжета асоциации. Никой не й навлизаше в личното пространство и тя беше щастлива да си се задоволява сама (да, доказано е, че мастурбацията е хубаво нещо). В тоя момент нещо блесва. Оказва се темето на гологлавия. Момичето подскача, докато светът все още трепери на пресекулки заради тревата. Докато се изправи, пичът вече е успял да й се усмихне и да вдигне ръце към нея като зомби в кофти филм на ужасите. Колкото и да е жалко, единственото, което тя успява да направи, е да се помоли на ума си да я изведе оттам. Инстинктивно удря с ръце наоколо и вместо да удари въздух, удря стъкла. Прозрачни парченца се свличат наоколо, разтрошила е стените на клетка, за която не е подозирала.
Браво, яка съм, измъкнах се. Ходи по мокра улица и държи натежалите ръце да не изпаднат от джобовете й, защото е студено. Връща се мислено назад няколко минути и си спомня всяка реклама, минала пред очите й през това време. Боже мой, хората наистина имат предостатъчно пари за харчене. Вече знаят как човек възприема стимули и се надпреварват кой ще бръкне най-дълбоко в сивото му вещество. Модерна, изпипана, доходна пропаганда. Извинете, модерните хора не го наричат така. Реклама, медии и подбрана информация, които протягат лепкавите си ръце от всички ъгли и канавки. Не можеш да ги изрежеш всичките и да не те пипнат, но можеш да ги изкараш от очите, задника си и където още са успели да се закачат и да ги забодеш на стената – да ги познаваш, но да имаш пълната власт над тях и да ги оставиш само да скимтят. Не ги съжалявай, ще удушат приятно достатъчно друго хорица.
Тя забива здраво пети в асфалта: какво пак?! Гологлавият пич е пред нея и я хваща за ръцете, сякаш ще я прегърне. Тя губи време, за да го погледне, и той я опира с лице в стената. Няма въздух, който да вдиша, а само мирис на мокър цимент. Нещо студено си проправя път по коремчето й; а, ръката му. Пъхва се под прашките, проправя си пътечка към скритото местенце; два студени пръста влизат вътре на топло. Движат се грубо и силно, тя не диша, защото не може да свикне с чуждото присъствие. Малко удоволствие, много „кво се случва?!”. Дори не си завършва мисълта.
Пробва пак да удря с ръцете. Пак падат стъкла и улицата и пичът изчезват. Тя стои права на средата на голямо сиво, което сигурно представлява нищото. Малко трудно да се каже дали е в средата, но няма да се циганим. Сетивата усещат присъствие, само очите не го регистрират. Глас: „коя си?” Асоциация със студените пръсти вътре в нея току-що. Гологлавият ли говори? „Кажи ми какво си”.
Тя се опитва да отговори. Изненадва се, че някой й е задал въпрос, който така да я удари в гърдите. Докато се опитва да измисли подходящ отговор, за да предаде точната представа за себе си, а не да се представи зле, в слънчевият сплит (или някъде под ребрата) я боли.
Опит да се дефинира, значи да си сложи граници. Освен това да се издаде, да си позволи да е уязвима. Мисли. Спомня си напушването, пиенето в чашката, пияното момиче, вкусния сладолед, мократа улица, пълна с хора, и безспирния шум, изхвърлящ човешкото присъствие. Всички тези кадри са в главата й; и те принадлежат на нея. Трябва да изведе нещо от тях, да го обобщи и това ще е тя. Сто процента (беше иронично).
Щеше да е удобно, ако както впечатленията влизат в теб, така можеш и да ги изплюеш навън. Но веднъж в главата ти, там си остават. Искаш да ги покажеш на някого. Хмм.
Направи си фоайе. В него можеш да изложиш най-евтините си мисли, защото ще има хора, които ще влизат там. Някой може да проникне и до хола; там държиш подобие на себе си. Браво, тук почти никой няма да види разликата между себе си, което продаваш, и себе си, което държиш заключено.
Гологлавият пич ти пожелава някой да навлезе чак до спалнята. А той, гологлавият пич, ще е там, за да ти се усмихне мазно, когато този някой си излезе с трясък през входната врата.